- П.Я – гр. Бургас
2.Й.Б – гр.Българово
3. А.М – гр.Бургас
4. И.С – гр. Бургас
5.Н.А – гр.София
6. Д. – гр.София
7. М. – гр.Пловдив
8.М. – гр.Пловдив
автор: Виолета Лазарова
Не мога да не мисля аз за тебе,
така усърдно в мен
и в моя мозък си се впила ти,
минават дните ден след ден поредни,
но в тази ситуация не мога да те видя аз- уви.
А как ми липсва да те хвана за ръката
да те погаля нежно по лицето ти,
с очи затворени да те докосна с устни по нослето
и после ти да ме погледнеш тъй щастливо,
но все още със затворени очи.
Ти имаш най- красивите мечти
и най- заразната усмивка
най- нежните ръце си ти,
душата ти от вир е по- бистра.
Живота си без теб не мога да живея
не искам ден да мине без да чувствам те до мен
за тебе всеки ден копнея
мой блян си, мила Обич ти.
С ПОЖАРИ В ОЧИТЕ
автор: Елена Сабахлъкова
В тъмната утрин с усмивка уморена
майка ѝ даряваше целувка на чело
преди да тръгне по улицата заледена
детето малко, момичето добро.
Момичето добро, което беше
гордостта на майка и баща,
тяхната единствена надежда,
неугасващата им звезда.
Един ден през буйните дълги коси,
продуха се есенен вятър небрежно
и сякаш целия град огласи
със своя зъл вопъл, но някакси нежно.
Нежно. На нея ѝ се стори.
Бързаше към рейса сутринта,
но преди вратата да отвори
извърна се встрани и спря.
Времето дръпна рязко юздите си.
Слънцето все така се издигаше.
Бавно поглъщаше времето дните си
и премръзналите си ръце тя криеше.
До де усети страните си пламнали,
когато в рейса се качи.
До де извърне очите си шарнали
през обзора на други очи.
Сърцето ѝ трепна.
Преля от дъги.
Остана без думи.
Бе пълно с мечти.
В мечти и размисли се втурна тя,
не спираше да мисли и гадае:
„Какво ли би било да я поспра
и да разбера отблизо как ухае?“
Какво ли би било да ѝ покажа,
че любовта в сърцето ми не спи?
Какво ли би било да ѝ разкажа
приказка за цветните ми дни?“
Като пламък буен тя изгаряше
в двете тъмно-кафяви очи;
в чара ѝ да се изгуби се оставяше,
от любопитство да я изгори.
Но през септември беше студено
в блестящите тъмно-кафяви очи,
забити във стъклото вкочанено,
болката иззад студа кърви.
Кърви, но капките се свличат
някъде. Засъхнали, сухи, изгубени;
устните кълнат се, че обичат…
А дали наистина са влюбени?
…
С усмивка на уста се прибра този път.
Кой да знае, че така ще стане.
У дома си бе подложена на съд,
от грижа само споменът ще ѝ остане.
Вратата яростно се затръшна след тях.
Сълзите ѝ бяха бисерни извори.
„Как можах. как можах. как можах…
да не попитам първо свойте родители?“
Как можа да обича, тази безсрамница?
Как можа да даде свобода на сърцето си?
Как можа да се превърне в странница
задето обича? „Бърши сега сълзи от лицето си!
Но вече е късно, нима не разбираш?
Обичаме те, но ти не си това,
за което изглежда се взимаш.
Къде отиде покорната ни дъщеря?“
Защо не спираха да се влачат сълзите ѝ?
Защо утеха нямаше в нейните дни?
Какво стана с любящите ѝ родители?
В кое гробище умряха нейните мечти?
И като изгрев в утрото студено,
сърцето ѝ започна да гори –
да бие яростно, да бие учестено.
Ненавист зейна в нейните очи.
Подкрепа знаеше, че няма да получи
от абсолютно никой, ни дори от нея,
за която сърцето си вече отключи,
„Да моля за разбиране не смея!“
Гневът напираше да се стече в река
от очите ѝ. Заедно с тъгата,
която носеше младата душа.
За света тя беше непозната.
Непозната си остана дни наред.
Завихриха се месеци, години.
Когато ходим, ходим все напред!
„Не ще се върна, мамо, аз, прости ми!
Не ще се върна пак, каквато искаш,
не ще отхвърля своето сърце
и колкото и да не ти се иска,
превърнах се в пораснало дете.
Пораснало дете, което знае,
че любовта ми птица е безкрила;
но тя лети, обича и желае,
напук на всичко гнездо във мен е свила.
Напук. Напук на думите и хората,
напук на всички мои страхове,
напук на слуховете и умората,
напук на всичките ми зверове.“
Аз изпуснах шанса си да падна
на колене пред своята душа.
Свободата си не мога да открадна,
но за нея ще живея и умра.
Светът ни се разтърсва в полумрака,
от страх, от думите им мре.
А малкото момиче все тъй чака
рейса бавно да я поведе…
Нагледа се на ширните поляни
и властните масивни планини.
Псето взе да лиже свойте рани;
болеше го, но спря да го боли.
Болеше я, но спря да я пробожда
загърнатият под палтото нож…
Нощес със нож в гърба си се разхожда;
усеща лека болка. Ах, разкош!
Този, който само болка знае,
само болка може да даде.
Истината тихичко ридае,
че лъжата господар е на сърце.
Болка, сълзи, люто изцеление.
Не любов е дето ни убива.
От нея родено е всяко сърце,
от лъжовната такава си отива.
…
Отвън на росни люляци ухае
и силует на малко дете
край близката черница си играе;
шепотът на люляк го зове.
Отвън студено е, а рейса все така се влачи.
Стъклата покрити са с малки снежинки.
Изстинал, погледът не ще заплаче
отново. Прозират люляковите градинки.
Изстинаха очите ѝ и спряха
да изгарят в пожари от раз.
Спомените бавно избледняха
като изоставен стъпкан фас.